ПРИЛОЖНАТА ЕТИКА: СПЕЦИФИКА И ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ЕФЕКТИВНО ПРЕПОДАВАНЕ В БЪЛГАРСКИТЕ УНИВЕРСИТЕТИ

Даниела Сотирова*

Ако някой днес преподава онова, което е

преподавал преди десет години, или предметът

му е мъртъв или самият той е умрял”.

Н. Чомски

The Times, 24.03.2000

  1. Приложната етика: теоретична рефлексия

или светска проповед?

За приложната етика като обособена академична област и изследователско направление може да се говори след средата на 70-те години. В университетите започват да се четат курсове по приложна философия и приложна етика, по медицинска етика, биоетика, бизнес етика, професионална етика, журналистическа етика и др. Учредяват се професионални и изследователски асоциации и се организират научни конференции, налага се специализираната периодика – започват да излизат няколко философски списания с прилагателното “приложен” в заглавието, т.е. – налице са всички условия за институционализирането на нова изследователска област.

По същото време, според наблюдението на един историк на философията, много философи “със смесени чувства на объркване, недоверие, признателност и опасения станаха членове на експертни комисии или бяха поканени да четат лекции в медицински и инженерни факултети… Но дали по-голямата част от тази работа може да се назове “приложна философия”, а не светска проповед, е открит въпрос”1. Той все още остава такъв.

Полезно е за да знае как се самоидентифицира новата академична област. Водещото списание в областта Journal of Applied Philosophy определя себе си като “фокусиращо философското изследване пряко към практически значими

сфери, както и към такива, които биха могли да се прояснят чрез критико-

аналитичния подход, характерен за философията, и чрез директното осмисляне на ценностните проблеми”. Такова самоопределяне, разбира се, не е нещо ново, доколкото то е опит за възвръщане към фундаменталния обект на философската рефлексия, към онази проблематика извън трактатите, възникваща от професионалния и личен опит на човека.

Онова, което специфизира приложната етика, е интересът към проблеми от нетрадиционни сфери на социалния опит, невключени до тогава в обсега на философския интерес. Такива са например проблемите, свързани със здравето, екологията, използването на компютрите, бизнеса, медицинската технология, журналистиката, правото и др.

Специфичен е и начинът, по който тези нови въпроси се тематизират на философски език. Рефлексията над новата проблематика не е възможна без съответната професионална експертиза, без познаване на специфичния емпиричен контекст на специализираните практики или социалните институции, където възникват новите проблеми. Приложната етика започва от факти и се придържа към тях. Проблемите се третират критико-аналитично в контекста на тяхната поява, без да се абстрахират от нея като идеални образци. Тук философът е изоставил ролята си на “чист” анализатор (“духовен съдия”), който извежда проблеми от недрата на културата и ги подлага на философска “дестилация”.

2. Академичен статус на приложната етика:

върху примера на бизнес етиката

Приложната етика е широко представена в университетското образование, особено – в американското: буквално всеки втори американски университет има център по приложна етика. По-различна и нееднозначна е обществената реакция към тази област в Европа. Съществуват нестихнали дискусии и за самия термин (приложна или практическа етика), и за мисията й.

Недвусмислено отрицателна е реакцията срещу приложната етика в Германия. През 1991 г. Европейското общество за философия на медицината и здравеопазването е принудено да премести своя конференция от Германия в Холандия именно поради протестите в Германия срещу понятието приложна етика. Силно чувствителното и обременено обществено мнение в Германия трудно допуска дебат по някои специфични проблеми на медицинската етика като евтаназиата например. “Дискусия, отровена от инсинуации и инсулти” нарича Ханс Йонас обсъждането (и осъждането) на приложната етика в Германия. В него преобладава приписването на лоши мотиви, стигащи до обвинения във фашизъм.

Различните направления на приложната етика се институционализират по различен начин. Например, медицинската етика започва да се развива в самостоятелни академични звена или в рамките на традиционни катедри по философия. Катедри като “Философия и медицинска етика”, “История на философията и медицинска етика” са типични академични структури в католическите и йезуитските университети.

Бизнес етиката е друга утвърдена приложно-етична дисциплина, присъстваща в програмите на елитните европейски и американски университети, които подготвят студенти в областта на икономиката, мениджмънта, публичната и бизнес администрацията. Тя се въвежда през 70-те години в САЩ и през 80-те години в Европа.В едно от най-представителните международни проучвания за състоянието на преподаване на тази дисциплина2 се констатира, че в повече от половината 1200 американски университети се преподава бизнес етика като избираем или задължителен учебен предмет. Показателна е изключителната динамика в развитието на учебната дисциплина: нарастването на броя на курсовете от 1973 до 1990 г. е 500%.

Пионер” в преподаването на бизнес етика в европейските университети е Великобритания: първите курсове са от 80-те години. Курсовете по бизнес етика се предлагат или от самостоятелно звено (център, институт), или в бизнес училищата и икономическите факултети.

В рамките на страните от Югоизточна Европа Чехия и България са първите страни, в чиито университети започват да се четат курсове по бизнес етика. У нас началото е поставено през 1991/1992 учебна година в Техническия университет – София. През изминалите осем години се разшири обхвата на преподаване на дисциплината до един адекватен и оптимален за страната обем: бизнес етика се изучава в шест от държавните висши училища: СУ, ТУ – София, УНСС, ВТУ, ПУ, Стопанската академия в Свищов, Колежа по телекомуникации и пощи. Подготвя се една докторантура в областта на бизнес етиката. Оформя се, макар и трудно, изследователски кръг по проблемите на бизнес етиката. Процесът е бавен в сравнение с развитието на бизнес етиката в Чехия, Унгария и Полша, където през последните пет-шест години се създадоха центрове (институти) и се проведоха международни конференции и дори европейски конгреси по бизнес етика.

2.1. Бизнес етиката като социална институция:

етапи във формирането й

През последните две десетилетия бизнес етиката съзрява от обществени дискусии за социалната отговорност на бизнеса в самостоятелно изследователско направление с практическа приложимост. Първоначално бизнес етиката започва с критична рефлексия върху традиционния за бизнеса етос. В основата й са тематизираните от М. Вебер проблеми в “Протестантската етика и духа на капитализма”, както и развилите се в последствие изследвания за трудовата етика в рамките на икономическата психология и организационното поведение. Възприетото съвременно разбиране за бизнес етиката е, че тя е аспект от качеството на решенията, които се вземат в сферата на бизнеса. В каква степен и форма етичното може да бъде и е част от ефективното преодоляване на непълнотата на договорните делови отношения и на неопределеността, характерна за бизнес ситуации – това е един от основните въпроси на бизнес етиката.

В един университетски курс по бизнес етика следва да намерят място множеството подходи в нея: например, философски (ортодоксален, традиционен), психологически, прагматичен. Изборът на първия подход не е разпространен днес. Според него бизнес етиката е една разновидност на философската етика. Тя се схваща като “рационална нетеологична оценка на добродетелите и действията”, основаваща се върху понятията за благо, благополучие и щастие3. Бизнес етиката, видяна като философска етика, е “атакуване” на следния въпрос: как е възможна моралната оценка за определени постъпки и действия, неосноваваща се на телеологични или деонтологични критерии. През последните години обаче доминират извънфилософските подходи. Преобладаващо е мнението, че както всичко ново в познанието днес бизнес етиката е една интердисциплинна област.

2.2. Теоретичното и практическото в бизнес етиката: необходимост от практически насочено интерактивно преподаване

Всички класически теории в етиката са били твърде отдалечени от съотнасянето с опита, особено с опита на съвременните технологизирани и маркетизирани дейности. Спецификата на приложната етика не е в това, че прилага класически или каквито и да е други етични теории към практиката на бизнеса. Теоретичното тук няма за своя отправна точка нещо безусловно и универсално, а крайната перспектива на конкретна разновидност на практиката. От тази гледна точка ролята на теорията в бизнес етиката се свежда до две главни функции: 1/ да тематизира бизнеса като практика и 2/ да я насочва или пренасочва през призмата на теоретично осмислените цели, които си поставя самата практика.

Една от важните и неочевидни цели, които би могло да преследва обучението по бизнес етика е доказателството, че теоретичното разбиране за бизнеса като вид практика е особено важно за телеологичната структура на самата бизнес практика. Предназначение на бизнес етиката като теоретична рефлексия е да идентифицира максимално точно реалните цели на участниците в тази практика. Теоретикът тук е в ролята на интерпретатор. Подобно разбиране за целите на бизнес етиката я свързва с други дисциплини като “Социология на бизнеса”, “Икономическа социология” или “Бизнес и общество”, особено ако те са изградени в интеракционистка перспектива.

3. Методът case study в преподаването

Всеки, който се заеме с преподаване на бизнес етика, бързо би се убедил, че да преподаваш тази дисциплина без да използваш готови и да съчиняваш нови казуси е безплодно и неудовлетворително. Case study method (методът на случаите, на казусите) е изпитаното и ефективно педагогическо средство в тази област.

В множеството определения за case study method се посочват редица характери признаци. Типично за него е, че: 1/ се изследва реален проблем в реален контекст; 2/ границите между явлението и реалния живот са размити; не са ясни и очевидни; 3/ могат да се използват многобройни обяснителни схеми и пътища за аргументиране на дадения случай; 4/ изучава се отделен пример или единично явление, което е взето в качеството си на парадигмален вариант на някакво често срещано явление или като тест за проверка на определено общо положение или принцип.

Case study method е подходящ за бизнес етиката поради няколко обстоятелства. Първо, известно е колко широко се прилага този метод в социалните и антропологическите изследвания, изключващи дедуктивни или експериментални средства. Анализът на случаи е формата за разрешаване на всякакви личностни и междуличностни проблеми, например – от психолози и психотерапевти. Case study става типичен за всяка експертна намеса и всъщност е най-широко прилаганият метод, когато знанието е услуга и когато “знаещият” осъществява експертизата си под формата на грижа, съвет, консултиране. Бизнес етиката в развитите страни е практикуване на определен вид консултантски услуги (организационната етика като част от организационното консултиране).

В икономическите дисциплини и науките за бизнеса използването на метода на казусите има дълга традиция, зародила се в американското висше училище. Първата обобщаваща работа, анализираща метода case study от методична и педагогическа гледна точка, е в далечната 1953 г.4.

Добрият учебен казус трябва да отговаря на определени изисквания. По-долу са посочени най-важните от тях, които са потвърдени от собствения опит на преподаване и са споделени в специализираните изследвания.

1/ казусът следва да е ясно структуриран, т.е. да има различим проблемен център и широка периферия, даваща възможност за многопосочен анализ. Добре е той да съдържа известни елементи от евентуалния анализ, като показва различни посоки за аргументиране в обсъждането. Той трябва да предоставя предварителна информация, да има ясни граници и да разкрива множество гледни точки.

2/ Дали казусът трябва да е само върху проблемна ситуация е най-дискутираният въпрос. Еталонната университетска практика на Харвард Бизнес скуул защитава тезата, че казусът винаги трябва да съдържа проблем, доведен до конфликт и тази гледна точка като че ли има по-голям брой застъпници. Добрият казус е винаги една драма – така може да се формулира в крайна сметка тази гледна точка. Драматичният характер на казуса в бизнес етиката и приложната етика не винаги е най-подходящият за българските условия и българските студенти. Всъщност и много колеги от други европейски страни се изказват против американския акцент върху драматизма на казуса. Културно-историческите основания за тези различия сами по себе си са изключително любопитен за философа въпрос, на който ще се отдели специално внимание по-нататък.

3/ Основният критерий за добър учебен случай е елементарен, но работещ: случаят е добър, ако след първото запознаване с него студентът се чувства емоционално обвързан и ангажиран с проблемите, изложени в него.

4/ Ако казусът има времева перспектива, т.е. ако описва серия от събития, които се развиват във времето, той дава по-добри възможности за дискусия. Поради това най-подходящото граматическо време в текста е миналото (свършено и несвършено), а не сегашно историческото.

5/ Казусът е последователност от събития, разказани по интересен начин, по възможност – и от художествено-литературна гледна точка5. По-добрият вариант на казуса е писменият текст, който дава възможност за целенасочена и логически аргументирана дискусия. По този въпрос има и мнения, изтъкващи предимствата на устно разказания казус и особено на видеоказуса, но пред вид традициите, културата и ресурсите на нашите университети, предимствата на писмената форма изглеждат безспорни.

4. Социално-културен контекст на преподаването:

преодоляване на “америко-центризма”

Преподаването на бизнес етика в българските условия има своята специфика и трудности. Те не са свързани само с очевидната недоразвитост и деформираност на пазарните отношения у нас, нито пък с всеобщия морален упадък на обществото. Колкото и парадоксално да звучи, понякога този обществен фон може да подпомага интереса към дисциплината и развитието й. Повечето от специфичните проблеми произтичат от това, че преподаването се извършва в условията на една дебатираща, а не консенсусна културна среда. Бизнес етиката се е утвърдила в общества, в които има съгласие по основни ценности и ефективното й преподаване в дебатиращо общество е различно и затруднено.

Формирането на бизнес етиката като академична област (учебна и научна дисциплина) е характерен продукт на англосаксонската университетска система с така характерните за нея традиции на liberal arts и реалното функциониране на университета като пазар (квазипазар, разбира се) на идеи. Бизнес етиката се налага в условия на “търсене и предлагане на идеи”. Тя и други нови интердисциплинни области се развиват успешно там, където има динамична академична среда. В нея преобладават интензивните контакти и сътрудничеството, а не атмосферата на професионален аутизъм и дисциплинарна надменност.

4.1. Бизнес етиката в Америка и в Европа

Преподаването на приложни етики е улеснено от публичността на етичното разсъждение в англо-саксонската, особено американската културна среда. Една от културните специфики на англосаксонската култура е лекотата, с която се говори за етика и за бизнес етика, наличието на високо ниво на етично самоизразяване. Моралните проблеми са по-лесно изговорими на английски език. Директният и публичен морален изказ улеснява преподаването на бизнес етика, докато характерното за многоезична Европа нежелание и вътрешна съпротива при публичен разговор за бизнес етика е препятствие за обучението или най-малкото – за копирането на отработените американски модели на преподаване. В парадигмата на американската образователна традиция като че ли няма саморазбиращи се теми и понятия. Нищо не е саморазбиращо се, всичко се експлицира – тази особеност се проявява и в културния образец за учебник.

Публичното етично разсъждение, наподобяващо съдебен процес, е културна предпоставка за развитието на приложната етика като университетска дисциплина.

В европейските бизнес етични среди широко се обсъжда въпроса за америко-центризма и представянето на бизнес етичните проблеми. Обяснението (и частичното оправдание) на америко-центризма би могло да бъде много пространно, но всички аргументи всъщност се коренят в новоназованото явление глобализация. Америко-центризмът в бизнес етиката се проявява в няколко основни тенденции. Първо, има силна, макар и непреднамерена тенденция, да се превърнат преобладаващите в Америка бизнес етични проблеми и практика в универсална етична норма. Освен това се акцентира прекалено върху културния релативизъм като източник и обяснение на моралните проблеми в бизнеса. “Американският подход” е насочен прекалено много към въпросите за ценностите и благото и остава в сянка противоречията, свързани с правата, взаимните задължения и разпределението на отговорностите между участниците.

Бизнес етиката в Америка и Европа се опира върху различно разбиране за параметрите на свободния пазар, който човек може да прави. В центъра на американската перспектива е свободният индивидуален избор в рамките на минимум всеобщи ограничения, които изобщо не се подлагат на съмнение. Европейската перспектива оценява поведението на човека в по-ограничени параметри на избора. Тук има стремеж за равномерно разпределение на отговорностите от избора на всички, включително и търсене на морална отговорност и от системата (“правилата на играта”), в която всички действат.

4.2. Културни образци на метода case study

Погледът към културно-историческите основания на метода на случаите изяснява защо първоначалният интерес към него и разпространението му са в САЩ и някои западно-европейски страни. Историческите образци на метода са в традициите на средновековната казуистика. През периода ХII – ХVI век в католическа Европа са публикувани хиляди казуси. Процесът завършва с появата на монументалния трактат “Resolutiones morales на Антонио Диас (1586-1663), наречен принц на казуистиката. В този опус се анализират около 20 000 казуса в десет тома. Културните модели на казуистиката по-късно ще се модифицират в известния идеал на рационалистичния методичен труд, станал ядро на нова делова етика. Ако в една култура присъства необяснимо критично отношение към образците на казуистиката (схоластиката в по-широк смисъл), то в тази култура образованието чрез примери, случи, казуси е затруднено.

Един по-близък до нас във времето исторически корен на метода на случаите може да се открие в американския прагматизъм като единствено доморасло философско направление в Новия свят. Проверяемост на следствията от теоретичните допускания, тяхната простота и – това е съществено – преносимост са три принципа, образуващи здравата основа за развитие на една особена философия на частния случай. Джон Дюи би могъл да се възприема като предтеча на приложната етика, доколкото за него “решаването на проблема” е задача на философията и доколкото той ясно формулира значението на въпроса за моралността и на средствата, а не само на целите.

И накрая, изкушение е да се погледне на метода на случаите в контекста на конструктивизма и “постмодерното условие”. Условието, в което: големите разкази са изчерпани, локалните “слаби” теории са станали силни, фрагментарността е белег на живота и знанието, когато е останал един – единствен авторитет – този на публичния дебат, това условие е подходящият културен контекст за широко използване на метода на случаите в преподаването.

Нашата собствена културна традиция няма образците нито на казуистиката, нито на прагматизма. В рамките на православната религиозно-философска книжнина етиката и морализаторството имат формата на притчи, слова, поучения. В тях липсва рационално-логическият анализ, аргументацията на избора по правилото “За” и “Против”.

5. Наративност и диалогичност в преподаването

Има изследователи, които различават два познавателни стила в контекста на преподаването: парадигмален и наративен6. Практикуващите парадигмалния стил се ръководят от обективистки понятия за истина, за научен и логически метод, за достоверност. Интелектуалната рамка на преподаването се формира от представите за причини и последици, общо и разлики, правила и изключения. Този начин води до търсене на идеала за добрата теория, за емпиричен анализ на факти, за потвърждения чрез доказателства.

Наративният стил от своя страна се корени в конструктивистките идеи за контекст и истина, за разбираща и подразбираща общност и в интерсубективните методи. Той е насочен преди всичко към изразяване и представяне на смисъла или даже – на множество смисли и към убедителността на смислите в границите на отделна общност. Понятието общност на разбирането (community of understanding) е с ключово значение за този стил. Интересните връзки, елементите на драматичност, убедителността на случките, поместването в личностната перспектива – всичко това е от значение в “наративното преподаване”, доколкото наративността се разбира като “процес на овладяване на осмислянето”7.

В този стил способността за аргументиране и съждение е здраво свързана със способността за въображение. При него метафорите, аналогиите, образите, митовете, дори – измислиците са не просто допустими, но и уместни. Всъщност наративният стил е вариант на плодоносния и облагородяващ “като че ли подход”. Обучаваният е провокиран непрекъснато да си задава въпросите: “какво щеше да бъде, ако аз бях там?”, “Какво щеше да стане, ако аз съм изправен пред такава дилема?”, “Какъв щях да бъда на негово място?”. Ясно е, че такива въпроси развиват способността за съотнасяне не само с абстрактните други, но и с идеалното и желаното Аз.

Наративността провокира творческото експериментиране в преподаването. Този стил предпоставя едно разбиране за учението не само като труд (тежък), но и като игра (приятна). Чрез него е възможно да се използва, а не да се избягва игровият елемент и в университетското преподаване. Така репресията и принудата в педагогическия подход отстъпват пред сътрудничеството и убеждаването. Такава тенденция е в унисон с неизбежната вече тенденция към маркетизация на академичното знание, при която стават съществени потребителските очаквания на студентите (клиентите).

Предимствата на наративното преподаване могат да се осмислят и през призмата на модела “предприятие”. Ако на преподаването се погледне като на предприятие, в което участващите студенти и преподавателят разпределят риск, ресурси, контрол и сътрудничество, то наративното преподаване има предимствата на увеличаване на елементите на сътрудничество и на равномерно разпределяне на риска от евентуално неудовлетворително обучение между преподавател и студенти.

За съжаление наративността се пренебрегва в практиката на преподаване у нас. Нещо повече – понякога този стил целенасочено се избягва, особено във висшето училище. Зад нежеланието да бъде използван, наред с липсата на усет, способност и други индивидуални причини, се крият общи страхове: страх от наивност, страх да не се изпадне в индоктриниране, страх от загуба на научен авторитет. Това от своя страна води до своеобразен цинизъм и лицемерие в преподаването, защото се бяга от диалогичността. А всяко преподаване е без съмнение диалогично отношение, имащо своето морално измерение. Диалогичното преподаване формира една “общност от търсачи на споделено добро” (А. Макинтаир). Подобно преподаване подпомага развитието на комуникативна компетентност и морална чувствителност, а те не са “ниски цели” и за университетското преподаване.

В същността си наративният стил е диалогичен. Прилагането му формира един характерен обучаващ диалог, за чието реализиране не е толкова важен въпросът какво преподавателят иска да преподава, колкото какво студентите искат да научат. Само на тази база може да се формира диалогова структура, в която да протича ефективното обучение.

Полезно е да си послужим с идеята за двата модела на диалога. В класическия модел диалогът е линеен и последователен, с логическа съподчиненост на частите. Диалогът се определя от проблема, а не от ситуацията. Некласическият (“постмодерен”) диалог е точков, той не зависи от нищо друго така силно, както от ситуацията. Диалогът в първия случай е спор, в който се ражда истината. Във втория случай е консенсус, общуване с цел разбиране. Този “локален консенсус” (по Лиотар) е изцяло подчинен на прагматизма, на резултатността.

Едно от предимствата на подобен стил на преподаване е в стимулиране на емоционалния опит на участниците в дискусията, в подпомагане на моралното въображение, без което трудно се възприемат и формират етични представи и принципи. Повечето от етичните понятия се определят метафорично. Тези понятия трудно могат да се дефинират, но могат метафорически да се структурират, което се извършва по различен начин в различните културни традиции.

Именно казусът визуализира етичните понятия. Той предава нюанси, които са неуловими от лекционния (теоретичния) изказ. В процеса на работа върху един казус по бизнес етика биха могли да се разграничат условно три негови измерения: аналитично, нормативно и наративно. Образно казано, казусът е триизмерен: той е и задача, и поука (притча), и случка (история). Особено е значението на наративното измерение, доколкото рационално-логическото (задачата) и смислово ценностното (поуката) в известен смисъл са подчинени на разказността. Именно от нея зависи в значителна степен работата с казуса да не заприлича на лекция, есе, тестване, реферат или друга учебна форма.

Наративният компонент е важен в усвояването на бизнес етиката, защото той спомага да се разбере от студентите част от икономическата реторика, т.е. да се възприеме икономическия език не само като език, използван от бюрокрацията или пък като частно-научен език, но и като всеобщ език на пазара и правата, за производството и конкуренцията, за размяната на ресурси и правилата на икономическата игра.

Анализът на един пример би могъл да илюстрира някои от гореизложените идеи. Пред нас е задачата как точно да се преподава проблемът за морално допустимото предателство спрямо фирмата? При дискусиите е неефективно да се прави “сверяване” с различни дефиниции и да се търсят отговори в рамките на “допустимо-недопустимо”? Всъщност, правилният отговор е винаги очевиден, а студентите остават с убеждението, че етичното е да следваш принципа за по-малкото зло (“по-добре живо куче, отколкото умрял лъв”). В етичния анализ на общия проблем за “моралното предателство” трябва да се включат такива конкретни въпроси за дадения случай: Кога една организация създава условия за предателство? Доколко тя е отворена да чуе и възприеме лоши новини за себе си? От кого е желателно те да бъдат казани? Какви личностни качества толерира една затворена организация? и т.н.

6. Моралните дилеми в обучението по бизнес етика

Значението на дилемите в обучението по бизнес етика е свързано с характера на моралното отношение като възможност за избор на някакво решение от страна на участника в дискусията по повод на проблемната ситуация в един казус. Всяка проблематична морална ситуация е провокация към моралното съзнание, подтикваща към предложение за действие.

Казусите, обсъждани в бизнес етиката, нямат оптимални варианти, не предлагат най-добро решение. Тук действа принципът за най-малкото възможно зло, за минимизиране на погрешното решение при посочване на по-благоприятния изход.

Според психологическите теории за индивидуалното морално развитие (Л. Колберг и др.) дискусиите и дебатът имат своето място в моралното развитие в детска и младежка възраст. Хипотетичните дилеми въздействат върху моралното развитие чрез механизма на рационализиране на моралните конфликти. Има изследвания, които показват, че систематичното обсъждане на хипотетични дилеми, независимо от това дали участниците в дискусията защитават или не “образеца” или “по-доброто решение”, имат благоприятно въздействие върху личността. Ефективното преподаване чрез анализ на морални дилеми е пример за терапевтичния ефект на философията, ако тя наистина е “интелектуална терапия” (според Витгенщайн, Рорти и др.).

Класическата дилема се гради върху несъвместимостта между правата на личности или между две етични или социални норми. Центърът на дискусиите е въпросът за практическата осъществимост на желаното поведение. В обсъждането се осъществява преминаване (плавно или не съвсем) през различни по тип морални съждения: “Какво да направи Х?”, “Какво направи (не направи) Х?”, “Какво би трябвало да направиш ти?”, “Какво ще направиш (няма да направиш) ти?”. Акцентът в дискусиите би трябвало да е върху последния въпрос, формулиран като т.нар. афективно дескриптивно съждение (съждение на отговорността). В действителност далеч не всяко обсъждане е фокусирано в този въпрос. Дискусията е по-добре да се остави да следва собствения си ход.

Напълно очевидно е, че ефектът от анализа на морални дилеми на семинарите е ограничен. Когато няма истински сблъсък на интереси, човек формулира виждането си за това какво ще направи, ръководен от това какво се очаква да съобщи, че ще направи.

В съдържателен план в бизнес етиката се използват няколко типа морални дилеми: 1/ изискващи анализ на т.нар. обществен договор; 2/ свързани с анализа на специфични мениджърски или фирмени ценности; 3/ свеждащи се към анализ на типове поведение и прилагане на етични принципи, характерни за пазарните отношения.

Съществува определена последователност в анализа на всеки казус. Условно могат да се отделят следните три етапа: 1/ първичен анализ на моралната дилема чрез използване на различни подходи, например широко прилагания в приложната етика подход на Х. ван Лаук “Модел Седем стъпки”; 2/ вторичен анализ, свързан с поставянето на метаетически въпроси (“валидни ли са дадени морални принципи?”, “защо би трябвало да се предпочете дадено решение?”) и 3/ социален и културологичен анализ, насочен към исторически, социално-психологически, регионални и др. обстоятелства. Опитът показва, че българските студенти предпочитат да “прескочат” бързо първия етап и с удоволствие анализират казуса на второ и трето равнище.

7. Обобщения и поуки

Трудно е да знаеш нещо и да

постъпваш така, сякаш не го знаеш”.

Л. Витгенщайн

Специфичните трудности в преподаването на бизнес етика могат да се групират така:

1. Липсата на интерес към философски размисъл за осмисляне на човешките права и други сходни проблеми на приложната етика, която е парадоксална за едно демократизиращо се общество. (Сравни с перманентните дебати по повод на смъртното наказание, клонирането на хора, достойната смърт, правата на малцинствата, на бъдещите поколения или на животните, които задължително протичат с участието и на философи).

2. Проблемът “лесно е да го кажеш, трудно е да го направиш”8. Разминаването между очевидността на правилното етично решение и трудността на реализирането му е основен педагогически проблем тук и, разбира се, едно от най-големите философски изпитания (предизвикателства).

3. Приемането (поемането) на преподаването като морална задача, а на етичното – като въпрос на идентичност. Равноправното участие и презумпцията за морална зрялост на студентите са условие за преодоляване на естествения предразсъдък, че бизнес етиката – това са празни приказки. Опора и начало на всяко обучение по етика е равностойното участие в обсъжданията. За да има откритост и интегритет, преподавателят трябва да направи “моралния жест” да говори достатъчно много за себе си в началото.

Конкретни изводи и препоръки:

1. Въпреки, че студентите не проявяват особен интерес към моралната философия и етичните теории, те имат интерес и потребност от систематично морално теоретизиране, т.е. от познаване на някакви теоретични модели за етичен анализ, пригодени към характерни бизнес ситуации. Именно тези модели, а не познаването на етичните теории им помага в анализа на случаите.

2. Казусите следва да са ясно свързани с излаганото в лекциите теоретично съдържание. В противен случай студентите се затрудняват с това, че не знаят какво се очаква и изисква от тях. Последното е първата причина за загуба на доверие към учебната дисциплина.

3. Дискусиите трябва да са достатъчно дисциплинирани. Опитът показва, че стремежът към напълно “свободни дискусии” е погрешен и непродуктивен, защото студентите имат нужда от схема и план, който да следват.

4. За да бъде ефективно, обучението по бизнес етика е с елементи на шоу (на “джаз-презентация” според израза на един професор по бизнес етика)9. Разговорът за етика никога не трябва да е скучен. Освен със спецификата на преподаваната материя, уместността на шоу-елемента в бизнес етиката може да се обоснове в контекста на теории за трансформацията на университетската институция днес (“Мики Маус университета” на Д. Ритцер). Разбира се, че тук е съвсем сериозна опасността бизнес етиката да се възприема като своего рода морално забавление, което осигурява спокойна съвест. Тя е реален проблем пред практикуващия консултант.

Съмнения и проблеми, които остават,

за да предизвикват философа:

1. Каква е точната граница между преподаване на етика и етичен тренинг? Между преподавател (учител) и тренер (треньор)? Ако чрез тренинг се научават предимно умения, то откъде идва силата на специфичното индоктриниране чрез тренинг? Има ли форми на преподаване, към които българската култура е резистентна?

2. “Кое е по-добре: двама души да са наполовина щастливи или един да е напълно щастлив?” Това е една тема за писмена работа по морална философия в колежите на Оксфорд, която се е задавала векове наред. Тя е не само много сложно заглавие за студентско есе, но и основен фокус в преподаването на всеки един курс по етика, в това число – и на бизнес етиката.

Литература

  1. Passmore, J., Resent Philosophers, L., Dsuckworth, 1985.

  2. Teaching Business Ethics in the United Kingdom, Europe and the USA: a comparative study, The Athlone Press, L., 1990.

  3. Вж.: White, T. I., Business Ethics: A Philosophical Reader (McMillan Publ. Co. /Maxwell McMillan Canada, N.Y.) Toronto, 1993.

  4. The Case Method of Teaching Human Relations and Administration. Cambr., Harvard Univ. Press, 1953.

  5. В последните години в САЩ се опитва и изследва преподаването на бизнес етика чрез художествената литература и дори – чрез различните й жанрове. Вж. Kennedy, E. J. and Lawton, L., Business Ethics in Fiction, “Journal of Business Ethics”, 11, 1992; McAdams, T., The Great Gatsby as a Business Ethics Inquiry, “Journal of Business Ethics”, 12, 1993.

  6. Bruner, J., Narrative and Paradigmatic Modes of Thought, In: Learning and Teaching the Ways of Knowing, Chicago, 1985, pp. 97 – 115.

  7. Ibid., p. 98.

  8. Вж.: “Ethics: Easier Said Than Done”, Josephson Institute, California, Vol. 1, No 1, winter, 1988.

  9. McDonald, G., Business Ethics: Practical Proposals for Organizations. “Journal of Business Ethics”, No 25, May 2000, p. 181.

* доктор по философия, доцент в Технически университет – София.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s